Пролог – Изгубен ден
Лорд Бъртрам Барнаби Астли, графът на Глаучестър, въздъхна тежко докато снижаваха жена му в земята. Знаеше че щеше да е вулгарно да погледне джобния си часовник, затова подтисна порива. Не успя обаче да сдържи лекото завъртане на очите си докато тъщата му заплака още по-усилено до него. Сигурно северняшката й кръв носеше този див зов на Банши[1], помисли си той и насочи раздразнения си поглед към поройния дъжд който упорито се опитваше да разруши най-хубавите му ботуши.
Единственият му син стоеше с наведена глава на няколко метра пред него, все още в униформата си. Щеше да го нахока отново по-късно, тъй като не смяташе че лекцията от тази сутрин беше достатъчна, особено след като беше прекъсната от погребалната процесия.
Нямаше ли срам?, помисли си лорд Бъртрам. Графът трябваше да признае че не разбираше защо момчето би захвърлило цялата си кариера на вятъра, само за да стой в калта гледайки ковчега на жена която дори не беше виждал от три години. Още по-неразбираема беше инатливата му настойчивост да пътува без спирка цяла нощ с не повече багаж от носна кърпа, само и само да присъства на погребението. Какъв неприличен пристъп на своенравност, възмути се той, със сигурност наследен от майка му. Представи си – да дойде на крак до имението.
Лорд Бъртрам почти го беше изгонил, помислил го за просяк, когато момчето беше нахлуло в трапезарията по време на закуска, с диви очи, разрошена коса и груб тон. Вярно ли е?, младият Астли настояваше, с тона на човек молещ за лъжи. Как се случи?, попита той, сякаш вадеше оръжие срещу баща си. Може би военната служба беше погрешен избор за така или иначе разочарователен потомък, размишляваше лорд Бъртрам и обмисляше как да премахне момчето от което и вредно влияние да беше окуражило тази безвкусна проява на характер.
Негово височество се беше изправил в цял ръст за да огледа до каква степен пътят се беше отпечатал върху на униформата на сина му. Петното до левия му лакът беше с махагоновия оттенък на засъхнала кръв и носеше съмнителна прилика с лекето на коляното му.
Защо не ми каза?, синът му продължаваше да остри тона си върху яркия ръб на превзета правомерност.
„Не е ли очевидно?“, лорд Бъртрам, посочи облика на момчето, което се за жалост щеше да е единственият му наследник, и добави: „Опитвах се да избегна точно подобна сцена.“
Ковчегът най-накрая удари земята със силен кашкав тътен.
Първият граф на Глаучестър издиша тежко.
Свърши се. Тъжният цирк. Тази срамна проява на слабост парадираща за благородие. Погледът му обходи огромната тълпа и се спря, не за първи път, на двамата представители на кралското семейство. Графът стисна устни. Далечен племенник и опозорен братовчед. Обидата беше очевидна. Вече не можещ да се сдържи, той извади часовника си – денят беше неизбежно изгубен. Щеше да се наложи да се обади и на обущаря си за нов чифт ботуши.
Придвижи се леко напред, на крачка зад нетърпеливия си син, и хвърли смачкано листче хартия заедно с падащата мокра пръст върху ковчега. За момент се замисли защо просто не беше изгорил проклетото нещо на спокойствие в собствената си камина предишната вечер. Може би от части и той беше виновен за театралността на сина си. Графът повдигна леко рамене и се отмести, нарочно избягващ кървавите погледи на сина си и другият младеж, стоящ отделно от погребалната процесия под короната на огромен дъб.
Е, това беше, помисли си графът и се отдалечи от гроба със спокойствието на човек знаещ че никога повече няма да види жена си.
За жалост на граф Бъртрам, той щеше да я види отново още същата вечер.
И още много бъдещи вечери.
[1] Банши – ж.р., същество от Ирландската и Шотландската митология, известно със силния си, протяжен вик. Смята се че виковете на Баншито предсказват смърт или нещастие.